By 
Корнелия Нинова беше преизбрана за председателка на БСП. В европейски план фактът, че жена е начело на лява партия, не е новина. След Маргарет Тачър, която беше начело на Консервативната партия на Великобритания от 1974 до 1990 г., като през по-голямата част от този период беше и начело на правителството, не е прецедент жена да ръководи и дясна партия. Германската канцлерка Ангела Меркел е начело на дясноцентристкия Християндемократичен съюз цели 18 години – от 2000 до 2018 г.
В България обаче политическите организации, начело на които стоят жени, са рядкост. Понастоящем БСП е единствената парламентарно представена партия, чийто председател е от женски пол. А Кирил Добрев, основният конкурент на Нинова за поста, през 2014 година се изказа по повод на амбициите на Мая Манолова да оглави „столетницата“ така:
„Аз жените ги предпочитам за други работи.“
След това упрекна възмутените от думите му, че не били „силни жени“.
На този фон преизбирането на Корнелия Нинова е добра новина. Гаранция ли е властовата ѝ позиция обаче, че „столетницата“ е ангажирана с правата на жените?
Да си припомним, че Нинова беше особено активна в кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Патосът ѝ в защита на „традиционните ценности“, „семейството“, „българския народ и идентичност“ нямаше много общо с реториката на една лява партия. Затова пък се родееше повече с пропутинската пропаганда, както и с лозунгите на радикалните религиозни групи, борещи се срещу конвенцията, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, абортите.
Ангажираността на председателката на БСП срещу Истанбулската конвенция и свързаните с демонизирането ѝ теми се отличава с особена устойчивост. Миналата година например тя изказа в ефира на bTV твърдение, нямащо нищо общо с реалността:
„В приложението към Истанбулската конвенция има един списък с около 14 разновидности на пол и правото на избор на децата какви да бъдат.“
И наговори също толкова „верни“ неща, като например, че Конвенцията изисквала родителите да сменят пола на децата си в личните им документи.
Цялата тази дезинформация, в която Нинова играе активна роля, успешно отвлича общественото внимание от темата за насилието, основано на пола. А механизмите за защита от насилие са важна част от правата на жените. Трудно можем да се сетим и за други права на жените, за които председателката на БСП да се е застъпила активно, камо ли ефективно.
По отношение на правата на жените БСП „лежи на стари лаври“.
Като „победи на социализма“ се отчитат даването на равни избирателни права на жените през 1944 г., както и правото им да работят. Става дума точно за „даване“, а не за извоюване на права в резултат на борба. Строго погледнато, и двете права са на практика задължения, имащи за цел не толкова еманципирането на жените, колкото функционирането на социалистическия режим – идеологически и икономически. Задължителното гласуване в условията на липса на политически алтернативи създава впечатление за легитимност на системата. А законодателството, забраняващо да не се работи, впряга всяка възможна работна сила в изграждането и поддържането на режима.
Формалното равенство на жените обаче не води до действителни равни права. И по времето на социализма съществува „стъклен таван“ – жените почти не са допускани до високи управленски нива. А в семейството жената запазва своята традиционна роля – от нея пак се очаква да готви, да чисти и да възпитава децата, но – след работа и в почивните дни. Международният ден на жените Осми март се изпразва от автентичното си съдържание и се превръща в „ден на мама“ и „празник на колежката“.
Все пак, можем да признаем на социалистическите страни известни достижения за независимостта на жените. В западната част на Германия например и в наши дни има остра липса на детски градини, за разлика от източната, защото във ФРГ, за разлика от ГДР, е прието майката да си стои вкъщи и да гледа децата, а не да ходи на работа. Проблемът е обаче, че
в България тези достижения създават илюзията, че борбата за равни права на жените е изпълнила целта си и вече е излишна.
Затова и феминизмът у нас е кауза на един много тесен кръг от активисти, НПО-та и университетски преподаватели. А от голямата част от жените недостатъчното политическо представителство, сексистките стереотипи и домашното насилие не се разпознават като проблем.
В тази ситуация не само БСП, а и останалите партии у нас, не виждат в правата на жените кауза, за която си струва да хабят усилията си. Тази тема не само не носи политически дивиденти, а е възможно и да навреди. Кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да постигне това, че всеки опит за защита на правата на жените (както впрочем и на децата) се свързва с неправилната интерпретация на понятието джендър, тоест с третия пол, тоест с правата на ЛГБТИ хората.
А откритата подкрепа на ЛГБТИ хората е нещо, от което практически всички действащи партии у нас се плашат. С изключение на „Зелено движение“, но то няма шанс за политическо представителство, освен в коалиция. Но на коалиционно равнище тази тема неизбежно отпада с аргумента „не му е дошло времето, хората не са готови“.
Ала да говориш само това, което смяташ, че избирателите ти искат да чуят, е популизъм в чистия смисъл на думата. В истинската политика, напротив, се водят дискусии за идеи, които често пъти са непопулярни. Но единствено посредством тях обществото може да бъде убедено в едно или друго.
За да има у нас политика, която не се грижи единствено за собственото си възпроизводство, а представлява интересите на избирателите, не е достатъчно правителството на Бойко Борисов и главният прокурор да подадат оставки. Необходимо е
политиците за започнат да водят разговори по „непопулярни теми“.
Да спорят, да се опитват да убеждават обществото със смислени аргументи. Вместо да замлъкват пред дезинформационните кампании, или, още по-лошо, да стават техни инструменти.
Жените са по-голямата част от населението в България (51,3% според последното преброяване от 2011 г.) Ако за проблемите им не се говори, те не изчезват поради това. Традиционно с борбата им за равни права се ангажират левите партии. В страни като България обаче лявото и дясното са далеч от това, което пише в учебниците по политология. Затова и не можем да очакваме от Корнелия Нинова да се държи, както подобава на жена, председателка на европейска лява партия.
С акостирането си на плажа на „Росенец“ председателят на „Да, България“ Христо Иванов нагледно показа на хора, за които това до този момент не беше проблем, какво означава „пленена държава“. Това доведе до осъзнаването, че ситуацията трябва да се промени, от което последваха сериозни сътресения във властта. А самият Иванов повиши рейтинга си. Ще успее ли да го превърне в електорална активност, е друг въпрос. Важна е поуката – усилието да отвориш очите на обществото за „слона в стаята“, който то не иска да види, се възнаграждава. А правата на жените са един много, много голям слон.
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
By 
