Намиране

G.spot | В целта G.views | Вглеждания Избрано

Особености на българския феминизъм

Споделяне

Феминизмът възниква като борба на жените за равни права. В резултат на тази борба на много места по света жените успяват да извоюват редица права, като например правото на образование, включително висше, правото да работят, правото на глас, правото на развод, правото да притежават собствени средства и имоти. Все още никъде по света обаче жените не получават толкова, колкото и мъжете, за една и съща работа, и не са представени пропорционално в структурите на властта и в управлението на фирми и организации. Включително и в България.

Пътят на феминизма от подобието към различието

С течение на времето феминизмът минава през различни етапи и има множество разклонения. Първоначално феминистките искат да бъдат „като мъжете“. Благодарение на това впрочем днес жените можем да носим панталон. На един следващ етап той започва да цени у жените тъкмо обратното – а именно това, че са различни от мъжете. От позициите на един такъв феминизъм жените няма да постигнат равенство, опитвайки се да се превърнат в нещо, в което не са, а именно – в мъже. И ако първите феминистки са горди да бъдат наричани „колега“, „автор“ или „професор“, вторите настояват да бъдат „колежки“, „авторки“ и „професорки“.

Много от съвременните версии на феминизма съвсем не включват само жените и тяхната борба за равни права. Тема на феминизма стават всички, които нямат равни права или са потискани от обществото поради своя пол, полова идентичност или сексуалност. Тоест – гей, транс, интерсекс, джендър куиър и пр. хора. Дори хетеросексуалните мъже, доколкото и на тях се налага да се подчиняват на обществени очаквания какво означава да си „истински мъж“. Вече не е достатъчно жената да бъде просто „тя“, „колежката“, „авторката“ и т.н., а всяка личност има правото към нея да се обръщат така, както самата личност се идентифицира. В английския език например се използва „they“ („те“), ако някой не иска полът му да се уточнява.

Съвременният феминизъм е чувствителен към интерсекционалността. Интерсекционалност ще рече, че човек принадлежи към различни социални групи, и поради това може да стане (или да не стане) обект на дискриминация по различни признаци. Например една ромска жена е в по-уязвима позиция от една жена, която е етническа българска. Ако жената е и ромска, и транссексуална, опасността да бъде социално изключена е огромна. А ако е и ХИВ-позитивна и с хепатит С, стигмите върху нея стават толкова много, че физическото ѝ оцеляване е под въпрос. По същия начин, гей бежанец от африкански произход е в по-неизгодна позиция от гей, който е високообразован и добре платен етнически българин.

В академично отношение феминизмът у нас е в крак със световните тенденции. Какъв е той обаче като социална практика и какви публични послания отправя?

Дейността на женските и ЛГБТИ организациите у нас накратко

В България от десетилетия има женски и джендър организации. Те работят по проекти, някои от тях организират и публични кампании – например срещу насилието над жени. Дейността им е свързана основно с насилието над жени, подкрепата на жени от уязвими групи, например жертви на трафик и на различни форми на експлоатация. Някои организации предоставят правна и/или друга практическа помощ – съдействие за настаняване в кризисни центрове за жени, преживели насилие например. Макар да имат различни сфери на дейност, тези организации са концентрирани основно върху жените, понякога и върху техните деца.

В същото време, у нас има и ЛГБТИ организации и активисти. Те се борят не само за правата на ЛГБТИ хората, а и за тези на жените. Немалка част от участниците в публични акции, шествия и протести за правата за жените са именно ЛГБТИ активисти. Те се включват в инициативи като „Извърви километър в нейните обувки“. Не защото да обуеш дамска обувка е „гейско“ (справка – Иги Поп, който казва, че не го е срам да се облича като жена, защото не смята, че е срамно да си жена). А защото си дават сметка, че и ЛГБТИ хората, и жените си патят от едни и същи културни стереотипи и пропагандни кампании. Общество, според което да си гей или транс „не е нормално“, в общия случай отрежда място на жената в кухнята, в леглото и при децата. И смята, че ако една жена стане жертва на насилие, значи „си го е заслужила“.

Джендър организации по време на джендър истерия

Когато избухна скандалът около Истанбулската конвенция и понятието „джендър“, женските организации излязоха на протест. ЛГБТИ организациите, както винаги, се включиха. Още повече, че проблемът с „джендъра“ не е свързан само с насилието над жени, а в същността си е хомофобски и трансфобски. В основата му лежи страхът, че посредством приемането на Истанбулската конвенция в България може да се легализира „третият пол“ и да се дадат някакви права на гей хората, не дай Боже – да се узаконят еднополовите бракове. И за не стане това, държавата предпочете да продължи да допуска жените да бъдат пребивани и убивани.

Какво направиха в този контекст обаче женските организации? Те сметнаха, че най-важно е да убедят властта и обществото, че „джендър“ не означава „трети пол“. Не само защото „джендър“ наистина не означава това, а и за да не бъдат асоциирани теми като правата на ЛГБТИ хората. Те постъпиха по логиката „първо да решим проблемите на жените, после тези на ЛГБТИ хората“. А тази логика не е много по-различна от „първо да решим проблемите на българите, а после на ромите, бежанците и т.н.“

Стигна се дотам, че на протест в защита на Истанбулската конвенция в началото на миналата година представителка на женска организация заяви на микрофона: „Няма трети пол!“. Вероятно не го каза просто от конюнктурни съображения, а и защото действително го мислеше. А на същия протест, на метри от нея, присъстваше интерсекс активист. Тоест човек, който по рождение и биологически не е нито мъж, нито жена. И на когото му беше разяснено, че не съществува. От хората, които беше дошъл да подкрепи.

ЛГБТИ активистите преглътнаха публичното разграничение на женските организации от „третия пол“. За да не вредят на каузата. И продължиха да ходят на протести в защита на жените и техните права.

Зараждане на ново поколение феминисти у нас

В последните години у нас се зараждат нови феминистки движения. Те са като цяло grassroot и неформални. В тях се включват както феминистки и феминисти, така и ЛГБТИ активисти. Участниците в тях не правят разлика между първите и вторите, както всъщност е и в съвременния феминизъм. Тези движения не разделят борбата за правата на жените от тази на ЛГБТИ хората, проявяват уважение към правото на самоопределение и имат чувствителност за теми като интерсекционалността.

Как ще се развият новите феминистки движения, предстои да се види. Те заемат място, неприпознато досега от женските ни организации. Опасността пред тях обаче е, че феминизмът им може да се превърне в залог на политически и идеологически противоборства. Например – едни „нови феминисти“ призовават към ненасилствена комуникация, докато други „веят знамето“ на революцията. И макар да се борят за едно и също, може да стане невъзможно да продължат да го правят заедно. От друга страна, празното поле пред новите феминисти е голямо и в него има място за разнообразие и развитие. Също – и за нови участници.

Крайно време е да започнем този разговор

В тази статия неслучайно не се споменават имена на организации и хора. Описаното в нея представлява груба скица; със сигурност има изключения, които не попадат в нея. Целта ѝ не е да сочи никого с пръст. Организациите ни са такива, каквито са, поради света, в който живеем. От друга страна обаче, целта на социалния активизъм е промяната. Ето защо този текст е покана за дискусия:

  • За какви промени в обществото (да) се бори феминизмът в България?
  • Може ли борбата на жените в XXI век да е успешна, ако продължава да бъде само за техните права и проблеми и не включва и други групи, които са дискриминирани, маргинализирани и обект на насилие и омраза?
  • Трябва ли да заключим понятието „джендър“ само в отношенията между мъжете и жените, като се абстрахираме от нюансите и разнообразието на полови и сексуални идентичности?
  • Трябва ли да се представяме по начин, по който другите искат да ни видят,  надявайки се бъдем приети, или трябва да се борим да бъдем приемани такива, каквито сме?
  • Може ли принципът „да се снишим, докато мине бурята“ да бъде успешна феминистка стратегия?
  • Изобщо, какъв феминизъм искаме?

Тази дискусия едва ли ще приключи скоро, но важното е изобщо да започне. Вместо да продължаваме да ходим на протести за правата на жените заедно, а за проблемите да мълчим. Било от деликатност, било от страх да не предизвикаме разрив в и без това тънкия слой на родния активизъм. Било, защото тия теми изобщо не ги мислим.

Снимка: Шествие за правата на жените на 8 март 2019 г. в София. © Светла Енчева.

Етикети
Светла Енчева
Светла Енчева

Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“.

  • 1

Може да харесате също