By 
В края на миналата седмица скинар нахлул в единствения открит ЛГБТИ център у нас – Rainbow Hub. Изблъскал чистачката, която учтиво му отворила вратата. Изкъртил стойката на знамето с цветовете на дъгата, което се веело от прозореца, и го взел със себе си.
Защо младежът е направил това? По всяка вероятност е виждал как знамето се вее от прозорец в центъра на София и това го е възмущавало. Не е искал да има никакви видими ЛГБТИ символи. Искал е гей, транс, джендър куиър и прочее хората да бъдат невидими. По възможност – и забранени.
Това знаме беше може би единственият видим на публично място (извън София прайд и други шествия и демонстрации) знак на ЛГБТИ общността на територията на България. Вече го няма. От Rainbow Hub вероятно ще сложат ново. Но ще бъдат в постоянен страх, че някой пак ще нахлуе. И че следващия път може да разбие не само стойката на знамето, а и техните глави.
Този страх си има основания, защото Rainbow Hub e отворено пространство. Всеки може да открие адреса му и да отиде. А щом знамето се вижда отвън, Hub-ът става още по-лесна мишена.
Защо организациите, които държат Rainbow Hub, не са по-предпазливи? Именно защото има смисъл да има отворени места за ЛГБТИ хора в България. У нас не е забранено да бъдеш гей, транс или интерсекс. И кой каквото и да говори за „демонстрирането“, само видимостта може да доведе до повече приемане. Не тя води до хомофобия, а масовата пропаганда и публичното легитимиране на омразата.
Преди две години бях за кратко в испанския курортен град Бенидорм. На крайбрежната алея забелязах кафене (можете да го видите на заглавната снимка), от което висеше знамето с цветовете на дъгата. Понеже в България не може да се види такова нещо, реших, че точно там искам да седна и да изпия един чай. Сервитьорите по всяка вероятност бяха гей, но сред посетителите имаше всякакви. Просто хора, седнали на кафе с гледка към морето в горещия ден. Хора, на които дори не правеше впечатление, че се намират в гей заведение.
После по алеята видях още гей кафета. А старата част на града изненадващо се оказа на практика гей квартал, където човек на всяка крачка попада на всички възможни ЛГБТИ символи. Не това ми направи най-силно впечатление обаче, а тъкмо гей заведенията, където всеки можеше да седне посред бял ден.
Преди половин година пък прекарах месец в Берлин. Там, както е известно, има гей квартал. Тоест – един основен гей квартал – „Шьонеберг“ и концентрация на ЛГБТИ хора в поне два други – „Кройцберг“ и „Фридрихсхайн“. В „Шьонеберг“ е пълно с ЛГБТИ клубове, магазини, книжарници и каквото си помислите. Много от заведенията и магазините определено са за гей мъже и ако не те такъв (или поне – ако не ви придружава такъв), няма да се чувствате на мястото си там. Има и поне едно кафене, в което няма да сте добре дошли, ако не сте жена.
Както в Бенидорм обаче, и в „Шьонеберг“ има ЛГБТИ заведения, в което всички са добре дошли. Първото такова открито кафене се казва Neues Ufer, което означава „нов бряг“. До този момент всички места за куиър хора в Берлин са били с фейс контрол от съображения със сигурност. Днес ЛГБТИ заведения и клубове в Берлин, отворени за всички, има много, но Neues Ufer променя правилата. Там Дейвид Боуи е пиел сутрешното си кафе по времето, когато е живеел в съседната сграда и днес кафенето, освен ЛГБТИ хора, привлича и негови фенове. Там се чувствам съвсем на мястото си да вляза да изпия един или няколко чая. Или да взема интервю от хетеросексуален събеседник.
В България, включително в столицата ѝ, все още няма ЛГБТИ заведение, където можеш просто да седнеш и да изпиеш един чай, кафе или каквото ти се пие, какъвто и да си. Няма и изгледи да се появи скоро. Дори за единствения открит общностен център, очевидно, не е безопасно да бъде такъв.
Изглежда толкова лесно – просто да седнеш някъде. А е резултат от толкова дълга борба за приемане.
Снимки: Светла Енчева.
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
By 
