Пандемията от новия коронавирус и правата на ЛГБТИ хората са теми, които на пръв поглед нямат нищо общо. Ала наистина ли нямат допирни точки? Нека поразсъждаваме:
Да си представим, че живеем в общество, в което мнозинството от не иска да вижда никакви хомосексуални, а най-мекото, което се казва на хората с нехетеросексуална ориентация, е „не ме интересува с кого си лягаш“. Впрочем няма защо да си го представяме – ние действително живеем в такова общество. Социалната среда и публичното говорене у нас са такива, че голяма част от ЛГБТИ хората са интернализирали, т.е. възприели, доминиращата хомофобия. За тях самите става неприлично да са открити за личния си живот.
В България вече има над 200 доказано заразени, така че статистически е малко вероятно всички те да са хетеросексуални. Представете си сега, че някой, който има интимни отношения с човек или хора от собствения си пол, е с положителен тест за коронавирус. От този човек се очаква да каже на лекаря си кои са всички хора, с които е бил в контакт. Или поне онези от тях, които може да установи. И да сподели на какви места е бил, за да може да се идентифицират възможно по-голяма част от потенциално заразените.
Голямата част от ЛГБТИ хората у нас (и по-общо – имащите сексуални контакти с лица от своя пол) не биха споделили с лекар сексуалната си ориентация, освен ако се налага. Не само от срам, а и от прагматизъм. Хомофобията не е чужда на лекарското съсловие, затова рискът от унизително отношение, а в някои случаи – дори от отказ от лечение, не е за пренебрегване.
Освен това, ако пациент с коронавирус каже на лекаря си, че е бил с партньор от същия пол, тази информация не остава лекарска тайна. (Не че лекарската тайна се спазва толкова строго у нас.) А става достояние на полиция, прокуратура, изобщо – на цялата репресивна институционална машинария. Отделно – контактните лица трябва да се изследват, евентуално и техните контакти – семейства, колеги, съученици…
Затова, дори пациентът да не обясни какво естеството на връзката с партньора си, пак има основание да се притеснява, че излага своя интимен живот, както и интимния живот на другия човек, на риск. Има държави, в които хомосексуалността е наказуема. Там рискът е още по-голям.
Как ще постъпи в този случай ЛГБТИ пациентът? Ако и той/тя, и партньорът/партньорката са напълно разкрити за сексуалната си ориентация и отношенията си, тогава е има по-голям шанс да сподели информацията. Но подобен вариант е рядкост. В повечето случаи човекът ще трябва да избира между отговорността пред обществото и опазването на тайната – своята и/или тази на другия. Вероятността да се почувства по-отговорен към личния си живот, отколкото към абстрактното – от гледна точка на отделния индивид – общество, е голяма.
Междувременно партньорите на тези хора може би ще са носители на вируса, но няма да бъдат поставени под карантина. И ако нямат възможност да се самоизолират, ще представляват опасност за всички около себе си.
Ще кажете – хората имат всякакви тайни. И ще сте прави. Животът не минава единствено между дома, роднините, работата, магазина и транспортните средства. Има изневери, зависимости, незаконни сделки и какви ли не неща, които човек вероятно не би споделил с лекаря си и с държавата. Друг въпрос е, че съвсем не всички случаи на коронавирус се тестват.
Това обаче не значи, че рискът не трябва да се минимизира толкова, колкото е възможно. В колкото по-голяма степен ЛГБТИ хората са приети от обществото, толкова нараства шансът те да бъдат разкрити за ориентацията и идентичността си. И в толкова по-голяма степен биха съдействали, ако с контактите си неволно са изложили други хора на риск. Ако мнозинството не иска да вижда ЛГБТИ хората, това не означава, че те не обитават същия свят, който и то.
(Заглавно изображение: Coronavirus 2019-nCoV, CC BY-SA Wikimedia Commons)
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.