Намиране

G.spot | В целта G.views | Вглеждания Избрано

Ден за протест, не за празник

Споделяне

Отбелязването на Международния ден на жената Осми март в България е на път да бъде върнато там, където е мястото му. Честването на този ден по света започва още преди Първата световна война и се свързва с борбата за избирателни права и равно заплащане на труда на жените. Предложението за отбелязването е направено от Клара Цеткин, немска социалистка, през 1910 година, а идеята идва от САЩ, от редиците на тамошното движение за еманципация на жените.

В годините на държавен социализъм в България Осми март се превърна в казионен празник на жената. В основното училище той беше на практика де-еманципиран и сведен до „Деня на мама”. В прогимназията момчетата „под строй” ни подаряваха кокичета и зюмбюли, а ние дарявахме учителките си с лалета. Майките ни с отегчение ходеха на ежегодните осмомартенски служебни банкети. А после, целогодишно изнасяха цялата „женска работа” – наред с пълния работен ден ги очакваше с патриархалната си естественост домакинството. И докато в официалните речи се сипеше възторг към жената-космонавт, комбайнер и стоманолеяр, в управлението на държавата и икономиката жените продължаваха да бъдат малцинство.

30 години след края на държавния социализъм в България жените продължават да са недостатъчно представени на високите етажи на държавна и корпоративна власт. Формално погледнато, България има(ше) жена – служебен премиер и председател на парламента, високопоставени жени в бизнес елита, светила на културната сцена. Политическото представителство на жените обаче продължава да е непропорционално ниско – във всички парламентарни фракции то е далеч под 50%. Публичната видимост на жените-експерти е ниска. Жените намират място в медийните реалности повече като „модни икони” и „светски дами”. Далеч не толкова търсена е тяхната професионална експертиза. Погледнете колко жени тази вечер, на Осми март, ще бъдат гости в централното политическо предаване на БНТ „Панорама”; и това далеч не е единичен случай.

Залагането на „невидимата ръка на пазара”, в българския контекст много често съпътствана от невидимата ръка на задкулисните договорки, създаде крайно неприемливи условия на труд, особено в така наречените феминизирани сфери на производство. Публикациите за българските шивачки многократно фокусираха вниманието на европейската публичност. Протестите на медицинските сестри също са показателни за нетърпимостта на условията на труд в тази област. Те обаче остават сякаш в периферията на българското публично пространство. Както и насилието над жени. Неофициалната статистика (официална няма) за 35 жертви през 2018 година и вече 3 жертви през 2019 година очевидно все още не представлява достатъчен аргумент за взимането на адекватни мерки за превенция на насилието, както и за защита на жертвите.

Обществото ни сякаш предпочита да се крие зад осмомартенските букети със зюмбюли, зад луксозните опаковки и зад страховете си от „джендъра”, забравяйки удобно, че Осми март не е просто ден за празник, а в оригиналния си смисъл е ден за протест, ден за борба за права. Време е да си го припомним и да върнем Осми март там, където му е мястото.

Заглавна снимка: OpenRoadPR, Pixabay.

Етикети
Марина Лякова
Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директорка на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе.

  • 1

Може да харесате също