Намиране

G.spot | В целта G.views | Вглеждания Избрано

Когато „сектите“ бяха лошите | Част 1

Споделяне

„Не трябва ли да ги наричаме секти?“ Такива гласове чувам от правозащитно настроени познати по отношение на евангелистите у нас. Поводът са масовите истерии, предизвикани не на последно място с помощта на евангелските[1] църкви и организации, срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие и Стратегията за детето. Зад тях прозира мракобесно отношение към правата не само на ЛГБТИ хората, но и на жените и на децата, а вече се повдига и кампания срещу работещите в сферата на социалните услуги. Кои ли ще са следващите?

Какво означава „секта“? Строго погледнато, това е всяко религиозно движение, което се отделя от по-голяма религия. В този смисъл и цялото християнство е „секта“ по отношение на юдаизма, ислямът също е „секта“ спрямо юдаизма и християнството. Протестантството църкви (използвам „протестантство“ и „евангелизъм“ като синоними) се отделя от католицизма, а протестантските църкви имат свойството да се роят особено интензивно. Защото идеята, с която Мартин Лутер слага началото на протестантството, е, че църквата не трябва да опосредства отношенията между Бога и човека. Човек трябва сам да чете и разбира Библията. Оттук нататък всяка протестантска деноминация решава, че нейният прочит на Божието слово е единствено правилният.

Повечето от правозащитните ми познати, които призовават да наричаме евангелските групи „секти“, са дотолкова млади, че да нямат ясни спомени от 90-те години. Именно тогава протестантите у нас бяха демонизирани като „сектанти“ и станаха обект на конспиративни теории. Бяха заплашвани и преследвани от националисти, не на последно място – от ВМРО. А правозащитниците и правозащитните организации, начело с БХК, ги защитаваха. Покойният Емил Коен дори създаде фондация „Толерантност“, във фокуса на която беше точно правото на религиозна свобода.  

Откога има евангелисти в България?

В края на 1989 г. в България вече има протестантски църкви, и то – от повече от столетие. Протестантите навлизат по българските земи около средата на ХIX век, като първите деноминации, които изпращат мисионери, са конгрегационалистите (известни и като конгрешани, и като Съборна църква) и методистите. Финансират първия превод на Библията на модерен български език. Полагат началото на пощенските станции и детските градини у нас. Участват активно в Априлското въстание – Черешовото топче например е създадено от протестант. Също и в македонското движение – достатъчно е да си спомним аферата „Мис Стоун“. Откриват най-добрите за времето си училища – „Робърт колеж“ в Цариград и девическата гимназия в Стара Загора. Детските градини и девическото училище, впрочем, показват ангажираността на първите поколения евангелисти у нас с еманципацията на жените.  

Въпреки всичките си усилия да се впишат в идеологията на националната държава обаче, българските протестанти доста скоро стават жертва на същата тази идеология. Защото не са православни християни, а православието се асоциира с българското. В края на ХIX и началото на ХХ век вече има силни настроения против тях. В този период навлизат и протестантски деноминации, чиито практики са свързани не толкова с промяната на света, колкото с обявяването му за лош и капсулирането в затворени общности, като баптистите и петдесятните християни.

В началото на комунистическия режим държавата провежда процеси както срещу католиците, така и срещу протестантските пастори. Католиците имат своя Евгений Босилков, изтезаван и впоследствие екзекутиран. Протестантските пастори също са подложени на изтезания, в резултат на което те си признават всичко, в което ги обвиняват. Така от 15 обвиняеми четирима са осъдени на доживотен затвор, а останалите получават по-леки присъди.

Всъщност относителното спокойствие на протестантите по време на режима се дължи не на последно място на това, че немалка част от пасторите стават агенти на Държавна сигурност (по този въпрос има и книга). На евангелските църкви не се гледа с добро око, но не са и забранени. От лични разговори ми е известно, че понякога тийнейджъри са били прибирани в черни волги на ДС на връщане от църква и разпитвани какво точно правят там.

Каква беше ситуацията през 90-те на терена на религиозните движения?

След 1989 г. евангелските църкви вече можеха да се развиват свободно. 90-те бяха време, в което пристигнаха много мисионери, най-вече от САЩ. Наред с усиленото мисионерстване, в онези бедни години към църквите потекоха и помощи от чужбина, най-вече под формата на храна и дрехи. Навлязоха и религиозни движения, непознати у нас преди 1989 – редица неопетсесятни църкви, както и движения, които не са точно християнски, като мормоните и Свидетелите на Йехова.

Отличителна характеристика на новодошлите неопетдесятни църкви (поне на най-забележимите от тях) беше техният харизматичен и просперитетен характер. С други думи – култът към определен лидер на църквата, практики като гонене на „бесове“ от хората и изпадане в транс, учение как вярата е средство за успех – слепите проглеждат, сакатите прохождат, бедните успяват за направят кариера и т.н. Най-известната от този тип църкви беше „Слово на живот“ на пастора Георги Бакалов.

Евангелските църкви и другите религиозни движения се оказаха привлекателни за:

  • млади хора, които имат психологическа потребност от общност и ясна ценностна система, „опакована“ но привлекателен за тях начин;
  • бедни от всякакви възрасти, привлечени основно от раздаването на помощи в църквите;
  • хора с различни проблеми – със зависимости, проституиращи, дребни престъпници и пр., виждайки във вярата шанс да започнат начисто;
  • представители на маргинализирани и дискриминирани групи – напр. роми, африканци.

С течение на времето немалко от младите хора, както и огромната част от онези, ходещи на църква само заради помощите, загубиха интерес. След ромите обаче евангелизмът пусна здрави корени и днес има ромски махали с множество протестантски църкви.

Пропагандата против „сектите“

Новите религиозни движения в България бяха нарочени за враг от националистите още в началото на 90-те години. Пропагандата беше успешна и не правеше разлика между тях и старите евангелски църкви у нас – всичко беше сложено под похлупака „секти“. За пореден път хората, които не са православни, бяха обявени за не-българи. За „сектите“ се разпространяваха редица теории на конспирацията, между които:

  • те промиват мозъците на децата и ги отнемат от родителите им;
  • те карат децата да вземат наркотици;
  • те подтикват към самоубийство;
  • те карат възрастни хора да им приписват имотите си, след което ги подтикват към самоубийство;
  • в тях има масов секс и кръвосмешения.

Тази публикация във вестник „Капитал“ от 1997 г. показва какъв е езикът по отношение на „сектите“ в онези години и какво е отношението към тях. В нея може да прочетем, че сред най-активните борци срещу тях са ВМРО, както и че „мирен протест“ срещу неопетдесятна сбирка е огласян от скандирания „Бий сектанта по главата, бий, бий, бий“.

На темата е посветен и днес позабравеният филм на Нидал Алгафари и Любен Дилов от 1993 г. – син La donna e mobile. Във филма, който имаше функцията на нещо като „Време разделно“, ама против „сектите“, а не против турците, Къци Вапцаров много успешно влезе в ролята на просперитетен пастор.

Истерията срещу „сектите“ не се случва без съдействието на остатъците от Държавна сигурност. Гордият с принадлежността си към Шесто управление на ДС Бончо Асенов например издава книга „Религиите и сектите в България“, в която с псевдоакадемичен тон разпространява същите клишета, които са в основата на масовата пропаганда.

Настроенията и акциите срещу „сектите“ продължават и в началото на новото хилядолетие, като на приливи и отливи се възпроизвеждат до неотдавна. През 2011 г. например агитка на ВМРО нахлу в храма на „Свидетели на Йехова“ в Бургас и преби последователи на движението, а след това от партията настояха йеховистите да бъдат забранени. Напрежението между „воеводи“ и йеховисти в града продължава и в началото на 2018 г., тоест след избухването на кампанията срещу Истанбулската конвенция. С приемането на новия закон за вероизповеданията ВМРО се надява някои „секти“ да се окажат извън закона.

Реалността срещу митовете за евангелистите и новите религиозни движения у нас

Независимо дали са протестантски, християнски, или не, нарочените за „секти“ религии у нас нямат много общо със страхотиите, в които са обвинявани. Те не карат никого да взема наркотици. Напротив – всички от тях, които са ми известни, са врагове на наркотиците и оказват подкрепа на последователите си да се откажат от зависимостите си. Също така приемат самоубийството за смъртен грях, а към секса имат консервативно отношение – смятат го за допустим след сватбата. С изключение на издънки на източни учения като тантризма, според чийто гуру Ошо просветлението се постига посредством секс (но малцината тантристи у нас не са били обект на нападки).

Някои религии си имат особености. Наред с вече споменатия акцент на просперитетните и харизматични църкви върху изцеленията, Свидетелите на Йехова са против служенето в армията и кръвопреливането. Адвентистите от седмия ден (които са в България от края на XIX век, но протестантите не ги имат за християни и те не са част от Обединените евангелски църкви) са против вършенето на работа в събота, поради което се наричат още и съботяни.

От друга страна, и в старите протестантски църкви у нас има проблеми, които остават незабелязани от пропагандата срещу „сектите“. Тези проблеми са свързани не толкова с ученията им, колкото с характеристиките на затворени и дискриминирани групи, които една отхвърлена общност неизбежно развива. И поради които се засилват най-консервативните елементи от религиозните учения на съответните деноминации.

Прекарала съм няколко години от живота си в една от старите протестантски църкви в София през 90-те години. Ще опиша някои лични наблюдения, като запазвам анонимността на замесените в тях.

За разлика от православните църкви, в тази религиозният живот беше (и вероятно още е) редовен и интензивен. Примерно – една млада жена нормално посещава вечерна служба в сряда, служба в неделя (като може да избира между сутрешна и следобедна), женско събрание и младежко събрание. Дотук стават четири пъти седмично на църква, а ако жената участва и в друга активност – хор или някакъв клуб, или неделно училище, на практика почти си живее в църквата.

В една такава общност вселената се дели на две части – ние (добрите) и „светът“ (лош). Връзките и браковете с хора, които не са от „нашите“, не се толерират (под „нашите“ се разбират и подобни църкви в България и чужбина). Междуличностните конфликти се аргументират с Бога и дявола. Вътрешните импулси, които противоречат на понятието за религиозна чистота, биват потискани, което нерядко води до невротизиране. Говорила съм с поне няколко млади момичета от църквата, които бяха стигнали до психиатър – поради неприемане на себе си и постоянстващо чувство на вина.

Имаше брат и сестра тийнейджъри, чиито родители бяха на авторитетни позиции в църквата. Момичето споделяше с мен за ограниченията, на които е подлагано. Родителите не му давали да гледа телевизия, защото тя е „светска“, значи – „от дявола“. В продължение на шест години не го пускали на кино – поради същата причина. Когато веднъж си сложило герданче, го набили. Когато брат му почнал да пие алкохол, те не го пускали вкъщи – заключвали вратата и го оставяли да спи на стълбите. Момичето не стигна до психиатрия (поне докато траеше общуването ни), но се специализира в двойствения живот с всичките му рискове – поддържаше тайна връзка с мъж, който пък имаше проблеми с наркотиците.

Родителите на тези тийнейджъри, разбира се, бяха радетели за домашното образование (или църковно, но не публично) и смятаха, че държавата по никакъв начин не трябва да се меси във възпитанието на децата.

Как стана така, че след дългогодишното маргинализиране и стигматизиране най-консервативните евангелисти у нас днес успяват да наложат дневния си ред?

(Следва.)


[1] Казва се „евангелска“ църква, не „евангелистка“, понеже думата идва от „евангелие“.

(Заглавна снимка: Rene Rauschenberger, Pixabay)

Етикети
Светла Енчева
Светла Енчева

Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“.

  • 1

Може да харесате също