By 
Убийството на младата северноирландска журналистка Лайра Маккий беше широко отразено и в световните, и в българските медии. Броени дни след класацията на „Репортери без граници“ за медийна свобода смъртта на Маккий отново сложи на дневен ред темата за рисковете на журналистическата професия. Трагедията беше и напомняне, че няма знак за равенство между тероризъм и ислям. Тероризмът може да е и християнски, и атеистичен, и европейски. А Европа доста бързо забрави собствените си терористични организации и актове.
За разлика от световните медии обаче българските подминаха темата за сексуалността на Лайра Маккий. С незначителни и частични изключения. В публикация на OFFNews се споменава, че в известното си „Писмо до 14-годишното ми аз“ младата журналистка „разказва за трудностите, през които минава един тийнейджър гей“. „24 часа“ пише, че тя е била „активистка на движението за права на хомосексуалистите“. И в двете публикации не се казва в прав текст, че Маккий е била лесбийка.
Кратък филм по eсето на Лара Маккий „Писмо до моето 14-годишно аз“. Филмът е със субтитри на английски език.
Според мнозина (включително ЛГБТИ хора) сексуалната ориентация или половата идентичност на една личност не би трябвало да е от значение. Популярна е фразата „не е важно с кого си лягаш“ (или, ако е изречена от човек, привлечен от собствения си пол – „с кого си лягам“).
Сексуалната ориентация се свежда толкова до това „с кого си лягаш“, колкото да си жена или мъж се изчерпва с онова, което имаш в гащите си.
Защото ЛГБТИ хората са част от социалния свят – заедно с интимните си връзки, които съвсем не се ограничават до секса, но далеч не само с тях. А ако една личност е била открито хомосексуална и се е борила за правата на ЛГБТИ хората, включително с професионалната си дейност, това е важна част от нея. И не може да бъде подминато като незначителен детайл.
Трябва да се подчертава сексуалността на хора като Лайра Маккий, защото това е един от малкото начини да се поставят под въпрос стереотипите за гей хората. Според масовото съзнание хомосексуалните не могат да бъдат нищо освен сексуалната си ориентация. Затова и „дискурсът“ по темата у нас в много случаи се свежда до това как (не) правят секс и как (не) се размножават. Или как искат да превърнат невинните дечица в себеподобни. Сякаш ЛГБТИ хората са добитък, който може само да се оножда, поради което въпросът с възпроизводството му се превръща в централен.
Преди години един класически филолог заяви, че обществото няма полза от хомосексуалните, за разлика от класическите филолози. Твърдението му отразява именно схващането, че хомосексуалните не могат да правят нищо друго, освен да са хомосексуални. Включително – не могат да бъдат и класически филолози.
На какво ни учат личности като Лайра Маккий?
Споменаването, че Лайра Маккий е била хомосексуална, е признание за действителната роля на ЛГБТИ хората в обществото. Те работят, учат, участват в социалния живот. И не само работят, а понякога дори губят живота си в изпълнение на служебния си дълг. Те могат да са гениални учени като Алън Тюринг, избран от читателите на BBC за най-великата икона на XX век, или писатели като Томас Ман. Или смели и талантливи журналистки. Ала и най-обикновени хора, всекидневно даващи своя принос към другите и към света.
Ето защо, осъзнато или не, игнорирането на сексуалната ориентация на Маккий допринася за засилващата се вълна на хомофобия в България. Човек мрази онова, което не познава и не знае, че е достойно за уважение. И не иска да познава това, което мрази, да не би случайно да му се наложи да започне да го цени. Колкото повече добри примери за приноса на различни ЛГБТИ хора се дават, толкова по-явна ще става несъстоятелността на твърдения като „на нас такива не са ни нужни“.
(Заглавна снимка: Wikipedia.)
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
By 
_(cropped).jpg){kind=link}