By 
„Джендър“-ът, който срамежливо се опитва да пробие у нас като термин през последните три десетилетия, внезапно ни заля отвсякъде през 2018 г. Чухме за „джендър идеология“, „джендър проекти“, даже и за „джендър пенсионери“ (които си сменят пола на стари години, за да стигнат по-рано до пенсия). Иновативни методи за приобщаващо образование се обявяват за „джендър“. Политици се обиждат на „джендър“. Дори присъда беше издадена от пловдивски съд за „джендър“ обида. Всичко тръгна, разбира се, от разгорещените дебати около Истанбулската конвенция и разпалваните страхове от „джендър идеологията“ и „третия пол“. И изведнъж думата, заимствана от английския език, за да обозначи социалните аспекти на биологичния пол, у нас преобърна значението си и се нареди до други страховити същества от света на приказките, като „караконджул“.
В тази доскоро непозната думичка се скриха цял спектър от страхове от неща, за които доскоро никой не говореше открито; и може би затова те останаха изтласкани в тъмните дебри на подсъзнанието. От гей- и бисексуална ориентация през интерсексуалност (неопределен биологичен пол, който често бива дефиниран оперативно в едната или в другата посока от лекарите още при раждането) до транссексуалност (преминаване от един пол в друг, често с помощта на хормони и оперативна намеса) и други междинни състояния. И ако да си гей е добре познато състояние и е извадено от списъка на психичните заболявания на Американската психиатрична асоциация още през 1973 година, новината, че да си транс вече не се счита за психично разстройство, ни достигна буквално преди дни.
Много хора обаче разглеждат тези новини не като обществен прогрес, а като заплаха за традиционните семейни ценности и вкоренените си предразсъдъци. Сблъсъкът между модерността и традицията често поражда непреодолими конфликти между деца и родители. И създава страдание там, където би трябвало да има обич и разбиране. Ето няколко истории, които дават храна за размисъл:
Едно 17-годишно момче споделя пред семейството си, че е гей и има приятел. Следва жесток тормоз от бащата, грозни обиди, побой, както и заплахи за пребиване, изнасилване и дори убийство. След няколко неуспешни опита да живее при дядо си или приятели, накрая се налага момчето да се скрие в кризисен център. И добре че има такива, защото кой знае докъде може да стигне родителската „любов“, направлявана от хомофобска омраза. Други тийнейджъри наистина биват убити от родителите си заради хомосексуална ориентация – като това момче в Турция. И макар че семейството отрича мотива, майката е заявила: „Ако беше хомосексуален, аз щях да го убия със собствените си ръце. Вие (репортерите) ни посрамихте.“
Срамът явно е основен мотив в този тип насилие, стигащо до крайности. Точно същият страх от срама и общественото порицание се крие и зад добре известните „убийства на честта“. Млади момичета губят живота си заради непростимия грях, че са започнали любовна или сексуална връзка с мъж, без да са сключили брак. Понякога поводът може да бъде нищожен: противопоставяне на семейните правила, отказ от уреден брак или носене на символа на благочестието – забрадката. Същият страх от срама принуждава милиони майки да подлагат дъщерите си на особено вредната и опасна процедура на гениталното обрязване, която води до тежки травми, инфекции и нерядко до смърт. Отказът от подобна процедура е равен на отхвърляне от обществото, затова те я предпочитат пред непоносимата цена на социалното изключване.
Трудно е да си представим как любящи и грижовни родители, каквито допускаме, че повечето от нас са, могат да причинят подобно страдание на децата си. Но предразсъдъците, обществените нагласи, страхът от отхвърляне или пък религиозните убеждения понякога ни карат да правим немислими неща.
В кампанията Just because he breathes двама покрусени родители разказват своята трагична история. На 12 години техният син Райън разкрива, че е гей, и тотално обърква представите им. Водени изцяло от любов към детето си, но и от любов към Бог и религиозните си убеждения, те се опитват да му помогнат. „Обичай грешника, не обичай греха“ е често повтаряна мантра в такива случаи. Но този път тя не помага. Стараейки се с цялата си любов да го спасят от греха, те го научават да мрази себе си и собствената си същност. Това му причинява огромно страдание, подтиква го към наркотици, последвани от свръхдоза, кома и накрая смърт. Думите на тези родители отекват в съзнанието като предупредителна светлина за много други:
„Това, което искахме, за което се молехме (…) да нямаме син гей (…) се сбъдна. Но не по начина, по който си представяхме. Сега, когато мисля за страха, който направляваше реакциите ми през онези първи шест години, след като Райън ни каза, че е гей, сърцето ми се свива като виждам колко глупава съм била. Страхувах се от грешните неща. И страдам не само за изгубения си първороден син, който ще ми липсва до края на дните ми, а и заради грешките, които допуснах. Страдам за това, което можеше да бъде, ако бяхме се ръководили от вярата, а не от страха си. И всеки път, когато със съпруга ми се срещаме с наши гей приятели, си мисля колко много бих искала да ги посещаваме заедно с Райън и неговия приятел. Вместо това ние посещаваме неговия гроб. (…) И молим Бог да използва някак нашата история, за да помогне на други родители да се научат истински да обичат своите деца. Просто защото дишат.“
А ето как други реагират на разкриването на децата си. Дядо, който научава, че дъщеря му е изхвърлила от дома сина си, защото е гей, пише писмо, което обикаля интернет:
„Разочарован съм от теб като дъщеря. Права си, че това е „срам за семейството“, но грешиш в посочването на причината. Да изхвърлиш Чад от дома си само защото ти е казал, че е гей, е истинската перверзия. Родител, който се отказва от детето си, е това, което е „срещу природата“.
Баща от Глазгоу пък, когато разбира, че синът му е гей, приема това спокойно и без драма. Не го пребива, не го изгонва, не го кара да се промени. Особено е обезпокоен обаче от факта, че синът му иска да скрие ориентацията си, защото се страхува от подигравки в училище. И той решава да промени това. Открива кампанията TIE – Time for Inclusive Education, която цели да информира учители и деца за ЛГБТИ общността, да създаде климат на приемане и разбиране и да предотврати престъпленията от омраза и сексуалната дискриминация. Нещо повече: тази кампания помага и на децата, които попадат в капана на омразата към себе си, която води много от тях към психологически проблеми, зависимости и опити за самоубийство.
И това е нормалният, човешкият, смисленият начин да реагираме, когато открием, че децата ни не съответстват на общоприетите джендър норми и очаквания. Най-малкото, което можем да направим, е да се информираме (има организации като ГЛАС и Single Step, които помагат на деца и родители в такива случаи).
Добре е също да осъзнаем, че често агресивната хомофобия може да е признак на нещо, което самите ние потискаме и не искаме да признаем у себе си, както това изследване разкрива. И не на последно място, можем да си припомним прекрасните думи на поета Халил Джубран:
Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота към себе си.
Те идват чрез вас, но не са от вас.
Въпреки че са с вас, не ви принадлежат.
В заключение. Има много неща, които не искам децата ми да бъдат. Не искам да бъдат жестоки. Не искам да бъдат егоисти. Не искам да бъдат малодушни. Не искам да бъдат арогантни. Не искам да нараняват други хора. Не искам да съсипват природата. Не искам да съсипят собствената си душа и способността да обичат. Но дали ще са гей, би, транс или нещо друго, е тяхна лична работа. Моята работа като родител е да ги подкрепя и да им дам разбирането и приемането, които в много случаи обществото им отказва. И ако мога, да променя това общество поне малко.
(Снимка: Емилия Славова)
Емилия Славова е университетски преподавател и социолингвист, изучаващ взаимовръзките между езика, обществото и културата. Една от областите на професионален интерес е маркирането на рода (джендъра) в езика и промените в съвременния английски език в посока на недискриминиращ, включващ език, което я отвежда до неподозираните вариации на пола в природата.
By 
By 
By 
