By 
На българския пазар се предлага нова книга на джендър тематика: „Джендърни, любовни и сексуални разстройства“. Авторът ѝ се казва Петър Иванов. Издателството е „Ахат“. В нея авторът излага разсъжденията си, по точно – представите си – за теми като джендър идентичност и сексуална ориентация редом с такива като любовна мъка, семейно насилие, кръвосмешение и садомазохизъм. Ако тази книга си заслужава да бъде прочетена, то е само за да се разбере как не трябва да се пише по такива теми.
Ето например какво се казва на стр. 10 от книгата за джендър идентичността:
„Излизането извън нормите на джендърната идентичност (извън нормите за мъжкост при мъжа и женскост при жената) според мен представлява отклонение, разстройство. Има и други мнения по въпроса.“
И ако в началото на книгата авторът поне се опитва да отграничи собствените си представи от другите мнения, след това въображението му се развихря дотолкова, че напълно се намества на мястото, което би трябвало да се заема от емпиричната коректност.
[ngg src=“galleries“ ids=“2″ display=“basic_slideshow“]Нека вземем напосоки страниците 132 и 133, в които се говори за хомосексуалността, погрешно наречена „хомосексуализъм“. Там може да разберем, че „девиантността“ на хомосексуалните хора съществува „без никакво съмнение“. Независимо какво смята Световната здравна организация, премахнала хомосексуалността от списъка на заболяванията още преди 30 години, по въпроса. Петър Иванов твърди, че „девиантността“ се изразява във „все по-голямата зависимост от партньорите, проявяваната маниакалност по отношение на секса, изискването за все по-изострени сексуални практики (включително педофилия, фетишизъм, садо-мазохизъм, инцест) и т.н.“
Ако още се чудите каква е връзката на сексуалната ориентация с педофилията и кръвосмешението, сега е време да си поемете дълбоко дъх. Защото предстои да разберете, че диагностицирането на хомосексуалността, която е „психо-социално отклонение“, е лесна работа.
Как книгата ни учи да разпознаваме хората с нехетеросексуална ориентация? Според написаното в нея те… се идентифицират с другия пол. Хомосексуалните мъже например имат „женоподобно вербално и невербално поведение“.
Следват индикатори, които да ни помогнат да разберем дали един човек е гей. Гей мъжът например трябва да харесва мъжки парфюми (авторът смята, че хетеросексуалните мъже харесват женски парфюми). Той иска всички да го харесват, стреми се да „изглежда много умен“ и се облича „претенциозно“. Тайно ползва дамска козметика (но пък парфюмите му са мъжки, както стана ясно).
„Геят има желание да си сложи обичка, гривна, синджирче, при възможност други атрибути навсякъде по себе си. Татуира се. Пуска си опашка, даже и ако е плешив.“
Дотук разбираме, че много рок и метъл звезди от 70-те, 80-те и 90-те са хомосексуални, но не и Фреди Меркюри, понеже той е с къса коса. Но да прочетем по-нататък:
„Слуша специфична музика от спектъра от чалга и Азис до Хулио Иглесиас. Носи възможно най-скъпи очила. Обича светли чорапи.
Въздиша често. Ползва междуметията „Ах“, „Ех“, „Ох“, а напоследък и модното „Уау“. Нерядко като защита от евентуално демаскиране използва псувни.“
Тук вече човек, който се движи сред гей хора, сериозно се замисля дали някога е виждал хомосексуален мъж, а гей читателите изпадат в криза на идентичността. Но авторът продължава да ни уверява колко лесно се разпознава сексуалната ориентация:
„Хомосексуалистите – гейове и лесбийки – отчетливо и ярко се отличават от хетеросексуалните с постъпките и поведението си. Истината е, че могат да бъдат много забавни, да изглеждат нестандартно и да са интересни.“
Писанията в книгата „Джендърни, любовни и сексуални разстройства“ не са просто нелепи и смешни. Те са клишета и джендър стереотипи, доведени до карикатурност, които претендират да са валидно знание. В тях всяка сексуална ориентация, различна от хетеросексуалността и всяка джендър идентичност, различна от цисджендър, се разглежда като „разстройство“ и „страдание“. Ето защо са хомофобни и трансфобни.
Тази книга едва ли щеше да заслужава да ѝ се обръща внимание в Джендърландия, ако не беше от значение
кой е авторът
Ако не знаете кой е Петър Иванов, логично е да си помислите, че е някакъв неук човечец, който обича да графоманства по темите, по които си мисли. И да вижда плодовете на графоманията си, отпечатани в книжно тяло. За да се хвали на близки и познати, че е издал книга.
Ако сте си помислили така – грешите. Петър Иванов е професор по социална психология. Преподавал е във Великотърновския, във Варненския свободен и в Русенския университет. В първите два е бил ръководител и на катедрите по психология. От Русе е и живее в крайдунавския град.
Проф. Петър Иванов обича да се кичи с титлата „академик“. Тя обаче е „придобита“ благодарение на Българската академия за наука и изкуство (БАНИ), която е сдружение, а не акредитирана академична институция. Съответно и титлите, които издава БАНИ, са нелегитимни. Въпреки тогите, които членовете му обличат. В БАНИ Иванов оглавява т.нар. Демографски институт, който е толкова институт, колкото БАНИ е академия. Освен това е заместник-председател на Центъра за демографска политика, което също не е академична организация и си няма уебсайт.
БАНИ обаче си има сайт. От него можете да научите например, че има българско изобретение, което предпазва от COVID-19 – филтър за маска за лице. Създателят му Койчо Митев е съгражданин на проф. Петър Иванов.
БАНИ, Демографският институт към организацията, както и Центърът за демографска политика произвеждат информация за медиите по начин, че да се остава с впечатление, че са научни институции. Само хора, които са наясно с научните институции у нас, могат лесно да различат тези организации от БАН и Института за изследването на населението и човека към БАН, в който има департамент „Демография“ (бившият Институт по демография). Немалко журналисти не си правят труда да проверяват такива „подробности“. А има и „медии“, които умишлено разпространяват дезинформация. За тях публикации от псевдонаучни източници са добре дошли.
Преструвайки се на академични, тези организации разпространяват подвеждаща информация с националистически и антиевропейски патос, която е толкова далече от сериозните изследвания, колкото писанията на Иванов за хомосексуалността от съвременните знания по темата. Основен лайтмотив на Демографския институт към БАНИ и на Центъра за демографска политика е, че „нацията се топи“, „България изчезва“, „ромите ще станат повече от нас“ (етническите българи) и т.н. в този дух. Проф. Петър Иванов дава политиките на Владимир Путин и Виктор Орбан за пример по отношение на справянето с „демографската криза“. И смята, че в България правят аборт само етническите българки.
Тези псевдоакадемични организации поне могат да се посочат ясно. По-сериозният проблем е
девалвацията на самия академизъм
Защото хора като Петър Иванов могат безпроблемно да стават професори. И да индоктринират поколения студенти с глупости, които нямат нищо общо с научните знания по темите, които преподават. И – още по-лошо – да учат студентите на омраза, хомофобия и национализъм. А така научените поколения студенти на свой ред да излъчват асистенти, доценти и професори. Които ще смятат, че светът се изчерпва с ограничените им представи за него.
Тази форма на девалвация на академизма е всъщност удобна. По-безобидно е да произвеждаш омраза и национализъм под формата на халтура, отколкото да се занимаваш със сериозни джендър изследвания. Преди две години БАН сама оттегли свой проект на джендър тема (конкретно – за равенството между половете в училище), понеже около заглавието му се завихри скандал. Други проекти не могат да се осъществяват дори само поради подозрението, че има нещо „джендър“ в тях. А на Петър Иванов никой не му пречи да си издава книгите. И никой не би му попречил да преподава нелепостите, които пише в тях, вместо да дава на студентите си да четат Джудит Бътлър или Мишел Фуко.
А защо да се доверяваме на Джендърландия, която е съвсем извън академичния свят, сигурно се питате. Джендърландия не съществува, за да ѝ се доверяват читателите. А за да бъде независимо пространство, напомнящо, че човек все пак може да мисли самостоятелно и критично. Да търси информация и да сравнява. Вместо да променя мисленето си спрямо политическата конюнктура.
(Снимки: Севда Семер. Обработка и колаж: Светла Енчева.)
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
By 
