Намиране

G.spot | В целта G.views | Вглеждания Избрано

Мъже, жени и всичко помежду им

Споделяне

Колко са на брой цветовете? (Отговорете си, преди да продължите). Има ли значение дали имаме дума за даден цвят, за да го „видим“? Има ли значение на какъв език говорим, когато класифицираме цветовете?

Известна е в лингвистиката и социалните науки хипотезата за езиковата относителност, според която езиците имат твърде различни думи за описание цветовете. Някои, например руският, имат отделни думи за светлосиньо (голубой) и тъмносиньо (синий), докато други не правят разлика между синьо и зелено. Трети имат различна дума за всеки възможен нюанс от дъгата, или имат множество думи (алено, пурпурно, румено, кармин, цинобър и други) за нещо, което за други се описва с една единствена – червено. Четвърти пък имат само три основни категории: тъмно, светло, червено. И толкова. Как побират в тях всичко, което е различно от тъмно или светло? Ами с приближение. Ако не е достатъчно светло, значи е тъмно. Ако е наситено и ярко, сигурно е червено.

В същото време, всеки ден, всеки от нас организира света си в наличните категории, често прибягвайки до познатите клишета: знаем, примерно, че небето е синьо, макар че ако всеки ден поглеждаме към него, ще видим, че понякога е мрачно сиво, понякога бледосиво, почти бяло, понякога мастиленосиньо, почти черно, понякога нежнорозово, понякога огненооранжево. Често е смесица от тези неща. Но все пак ако ни питат какъв цвят е небето, няма да кажем розово. Морето също знаем, че е синьо, макар че в Древна Гърция не са познавали този цвят. За тях, обградени от морските вълни, морето е било с цвят на тъмно вино, както се вижда от оставените от Омир творби.  

Тъкмо установили антрополозите колко различни са хората и техните езици, потвърждавайки теорията за езиковата относителност, и забелязали нещо изненадващо, което наклонило рязко везните в посока на езиковата универсалност: езиците може да ползват различни категории за цветовете, но това се случва в определен ред. Ако един език има две думи за цветове, то това ще са бяло (светло) и черно (тъмно). Когато се появи трети цвят, то той е червено (всичко останало). Ако има пет думи, то зеленото и жълтото също ще се появят. След това са синьото, кафявото; лилавото, розовото, оранжевото и сивото. И така нататък.

И така, антрополозите потвърдили езиковата универсалност: хората може да виждат цветовете по различен начин, но има универсален принцип, по който се случва това. Потвърдили и нещо друго. Човешкото око има способността да различава между милиони цветове, но езикът има ограничен брой думи за тях. Колкото повече думи имаме, толкова повече „виждаме“ тънките различия между тюркоазеното, зеленото и синьото. Толкова повече можем да опишем тези различия с думи и да накараме други хора да ги видят. Или, накратко казано, назоваваме онези неща, за които искаме да говорим.

Сега да се върнем на разликите между мъжете и жените. Всички знаме как да различим мъж от жена, нали? Жената носи пола, мъжът панталон. Жената има гърди, мъжът има брада. Жената е с дълга коса, мъжът с къса. Жената е по-ниска, по-нежна, по-слаба. Мъжът е висок, силен, мускулест. Ако са малки деца и разликите са трудно доловими, то знаем, че момиченцето е в розово (по възможност с панделка, за да няма и грам съмнение), момченцето в светлосиньо. Знаем още, че жените имат лесно разпознаваеми външни полови белези, мъжете също (знаем, но не ги виждаме и не ги коментираме; ориентираме се за пола на човека главно по външните неполови белези, т.е. това, което той е решил да покаже, и само гадаем какво се крие в бельото). Знаем още, че жената има ХХ хромозоми, мъжът ХУ. Но не тестваме хората на улицата какви са им хромозомите. Даже и за собствените си хромозоми можем само да гадаем, освен ако не си направим изследване. За скритите полови органи (яйчници, матка и пр.) също не знаем много.

В крайна сметка, оказва се, че представите ни кой от какъв пол е са главно продукт на външните белези – дължина на косата; цвят и модел на дрехите; наличие или не на грим; окосмяване или обезкосмяване. Тоест върху чисто биологичните различия има един дебел пласт културни наслагвания, които са основните ни ориентири. Има и някои, които не е лесно да прикрием, като гърдите например; но не е изключено. Къде с пристягане, къде с особено мъчителното изглаждане на гърдите на младите момичета като превенция на ранните бракове. Наскоро и във Великобритания бяха регистрирани няколко десетки такива случаи. Други култури пък инвестират в увеличаването на бюста (все по-популярно и у нас) заради наложения стереотип за идеалната жена, който създава сериозни комплекси на немалко момичета, отклоняващи се от „нормата“.

Изобщо, оказва се, че културата играе много по-важна роля от биологията при определянето на пола (разбиран като съвкупност от биологично и културно/социално, както доскоро го възприемахме, през единствената дума, с която разполагахме). Някога може да е било лесно, но днес има (вече) и жени с панталони, жени с къси коси, мъже с дълги коси, мъже с грим, мъже, които се обезкосмяват и жени, които отказват да се бръснат и изобщо – сбъркана история, къде по-лесно беше да се ориентираш, когато жените носеха поли, мъжете панталони, и нямаше джендъри.

Всъщност джендър е именно онази категория, която западните феминисти създават през 1970-те години, за да ни обърнат внимание, да ни помогнат да „видим“ това, което без различна дума може и да не забележим: че едно е биологичният пол (видим главно между краката, т.е. реално невидим под дрехите, които обществото ни задължава да носим), а съвсем друго е социалният, този, който изграждаме на базата на културните си наслоения, стереотипи, социални норми и лични убеждения. Така нещо, за което в английския се е ползвала думата sex (традиционно е обозначавала женския пол, the fairer sex, който се е виждал като различен; мъжкият, неутралният, „нормата“, по-рядко е бил именуван изобщо, той се е подразбирал), в един момент е получило още една дума, джендър, за да се отдели биологичното от социалното.

Думата „sex” пък е развила друго значение след 30-те години на 20-ти век: онова, което двата пола правят, когато свалят от себе си всички културни наслоения и останат по голата си природа. И някак припокриването на двете думи е станало леко неудобно, та на английски gender често заема мястото и на sex, дори и когато става дума за биологичен пол, за да се избегне намекът за сексуален акт.

В българския език доскоро нямахме думи, за да изразим нюансите между различните джендър и полови нюанси. Сред употребяваните думи по соц време бяха „мъжкарана“ и „женчо,“ описващи хора, които явно принадлежат към едната група, но проявяват нежелани характеристики на другата група. Изразите „с лява резба“ или „обратен“ дълго време се използваха описателно, за да изразят състоянието, в което човек е обратното на обществените очаквания за него, отклонение от нормата, девиант. Едва след падането на Желязната завеса започнахме да говорим по-открито за тези неща и съответно привнесохме много думи от други езици, главно английски.

Но хората-отклонения ги е имало тогава, както и сега, както и винаги. Просто в определени периоди от историята обществената норма е била толерантна, гъвкава и нюансирана; в други е била твърде категорична и еднозначна и човек е трябвало да се съобразява: черно или бяло. Определят те още като дете, а твоята задача е да се впишеш, не да се себеизразяваш и да търсиш нюанси. Обратното се е наказвало с присмех, отлъчване от обществото, а в някои мрачни периоди – със затвор, физическо насилие, концлагер, даже смърт.

Понякога се е оказвало социално по-изгодно и съвсем приемливо да смениш заложената ти категория. Такива са жените бурнеша в Албания, заклетите девици, които избират да се обличат и да живеят като мъже. Такъв е и случаят в култовия български филм „Козият рог“: за да спаси дъщеря си Мария от трагичната съдба на майка, за да осъществи плана си за възмездие, героят отрязва косите, облича я като момче и я учи да се бие и убива. Планът му се проваля, когато любовта напира в гърдите и тя тайно облича женски дрехи, за да стане жена на своя любим. Филмът ясно показва как социалният пол е дреха, в която влизаме; роля, която играем. Понякога е в хармония с вътрешното ни усещане; понякога не (в случая на Мария не е; в друг случай обаче може точно това да е ролята, която най-добре отговаря на вътрешните ни нагласи и нужди).

Историкът Стефан Дечев пък е описал няколко прелюбопитни случая на момичета, трансформирали се в момчета или обратно, от България в края на 19 век: „Руссе. Момчето било момиче. Полицията е намерила в града ни едно момче, слуга в една кръчма, и, като го освидетелствувала чрез лекар, то се оказало да е момиче.“ (в. „Черно море“, 29. 02. 1892).

С други думи, имаме, от една страна, биологичния пол, заложеното от природата различие. От друга обаче, имаме социалното разделение, социалния пол (който, разбрахме се вече, означаваме с различна дума, джендър). Би било лесно и просто, ако приемем, че биологичният пол е бинарен (сваляш дрехите и виждаш: мъжки полов член или женски полов орган – и готово), а социалният пол, или джендър, е флуиден, нюансиран, хората са различни, културите са различни, някои хора не приемат биологичната даденост на пола и си конструират друга, тяхна си работа, ние сме толерантни, да вярват в каквото искат.

Обаче се оказва, че и това не е толкова лесно и просто. Когато погледнеш нещата откъм биология, картината се оказва доста по-сложна и нюансирана: има много междинни положения, хора с външни полови белези на жена, но хромозоми или хормони на мъж; или хора с неясно изразени полови белези, които могат да са и мъжки, и женски (и тогава докторът, за да „помогне“ на детето да няма неприятности в живота, определя със скалпела в едната посока или другата). Много хора дори изобщо не разбират, или едва на късна възраст откриват, че имат в себе си характеристики на другия пол. В много случаи лекарите крият и предпочитат да кажат, примерно, че човекът има рак, защото е по-обществено приемливо, отколкото че е интерсекс („хермафродит“ казвахме някога), което явно е обществено табу.

Всъщност биологията съвсем не е толкова черно-бяла, колкото се е оказал езикът, отразил обществените нагласи и категоризиращ хората като едното или другото.

И излиза, че не биологичният пол, а по-скоро социалният такъв, джендърът, дълго време е бил сковаващо бинарен и не е допускал междинни нюанси, набутвайки богатата палитра от възможности в едната или в другата категория и наказвайки всеки, който отказва да се придържа само към едната, или пък оспорва категорията, дадена му от обществото.

Да се върнем на цветовете. Светът си съществува извън нашето съзнание и извън нашия език, независимо дали ще го опишем чрез две, или три, или пет, или петнайсет, или петдесет думи за цветовете, които ни заобикалят. Доскоро мислехме пола като бинарна категория: Мъж или жена. Черно или бяло. Отскоро (и с голяма доза страх) се заговори за трети пол: сякаш това са някаква хомогенна група извънземни същества, които не са нито мъж, нито жена, а някакво страшно „то“. Впрочем в българския език бебето, детето така или иначе е „то“. Момичето и момчето – също. Едва когато влязат в социалните си роли на жена и мъж, те се превръщат в „тя“ и „той“. Но може и да не влязат. Или да не искат да отговорят на всички характеристики, които социално отредената роля очаква от тях (например да си жена, но да имаш кариера и да нямаш деца; да си мъж, но да си стоиш у дома при децата и да поддържаш дома). Или да изберат различна от отредената им роля, в хармония с вътрешното им усещане за себе си.

Всъщност ако имаме три, а не две категории, сигурно с изненада ще установим, че и трите са равномерно запълнени, но и доста разнообразни и нехомогенни. А защо не и повече от три. Много култури всъщност са имали по няколко категории – в Древна Гърция, Индия, Пакистан, Япония, индиански племена в Северна Америка и т.н. Смяната на обществен строй, колонизирането, налагането на  християнството на много места са довели до изличаване на традиционните категории и редуцирането им до само две. М и Ж. В този смисъл, загубата на нюанс е дошла точно откъм Запад, откъдето сега много хора си мислят, че ще дойдат джендърите и ще изличат традиционната ни култура.

Според британския Facebook доскоро можехме да изберем между 50 опции за джендър идентичност. Вече има нови 21, така че стават 71. Хората са си едни и същи; раждат се, обичат се, правят секс, раждат деца, отглеждат деца. Повече са думите, с които да ги опишем, или да се самоопишем. От което нищо не губим.

Освен склонността си да виждаме света в черно-бяло.

Заглавна снимка: © Емилия Славова

Етикети
Емилия Славова
Емилия Славова

Емилия Славова е университетски преподавател и социолингвист, изучаващ взаимовръзките между езика, обществото и културата. Една от областите на професионален интерес е маркирането на рода (джендъра) в езика и промените в съвременния английски език в посока на недискриминиращ, включващ език, което я отвежда до неподозираните вариации на пола в природата.

  • 1

1 Comment