Намиране

G.interview | Интервю Избрано

Татяна Коцева: Феминизмът не трябва да се развива като война между мъжете и жените

Споделяне

Татяна Коцева е университетски преподавател и професор в БАН. Социолог по образование и настройка. Джендър изследванията са във фокуса на академичните ѝ интереси, които все повече се базират на съпреживяваното от добрите филми и романи. Семейна, майка на син и дъщеря и грани на тийнейджърка.

Най-напред, предлагаш ли да използваме заместител на думата „джендър“? И защо?

Не, не предлагам заместител, нека говорим за джендър. Достатъчно навлезе тази дума в нашето всекидневие, за голямо съжаление – с най-отрицателни, дори „страховити“ за обикновения човек значения: джендър е човек-монстер, защото не е нито жена, нито мъж, а нещо неопределено и затова страшно, човек, който си сменя по пола по собствена прищевка – днес съм мъж, но утре ставам жена и пр. Говори се и за „джендъри“ – отново с презумпцията за страх от мултиплициране на този „вид“.

Но покрай горещия дебат от миналата година около Истанбулската конвенция (ИК) джендър се превърна в символ на всичко външно, чуждо, инфекциозно и болестнотворно, което заплашва живота на обикновения човек: джендър е хомосексуалният, джендър е бежанецът, джендър е либерално и про-европейски мислещият. С една дума, джендър е „Ебола, идваща от Брюксел“, ако използвам заглавието на статия на две полски изследователки.

В академичните среди, както и в редица официални документи (както и при превода на джендър в Истанбулската конвенция) цари разноречие в българския превод на англоезичния термин „джендър“ – може да се срещне като „род“, „социален пол“, „родов пол“, (просто) „пол“ – което в крайна сметка води до терминологичен хаос. Затова по-добре да се използва чуждицата „джендър“. Достатъчно е понятна на академичните хора, а в текстове, където е нужно, може да се дава обяснение какво значи.

Занимаваш се с джендър изследвания още от първата половина на 90-те години. Как стана така, че се насочи към тази тема?

И аз бях „инфектирана“ от джендър вируса, когато специализирах в средата на 90-те в Англия, в университета в Ланкастър, в Центъра по Women’s Studies, един от водещите в Англия. Те бяха част от Департамента по Социология, където преподаваха едни от най-известните социолози – Скот Лаш и Джон Ъри. Не смятам, че този вирус ме разболя, а напротив. Повлия ми твърде здравословно, защото ми показа един нов начин на мислене за обществото – този на феминисткия дискурс, в който се оглеждаха всички социални теми: и за неравенствата между мъжете и жените, и за различията между бедния Изток и богатия Запад, и за културната хибридност на мигрантите, и за различията между хетеросексуалността, приемана за норма, и всички онези, които я нарушават, и пр.

Насочих се интуитивно към Women’s Studies (институционално, по-късно, тези центрове се преименуваха в Gender Studies, за да покажат, че темите са не само „женски“, но и „мъжки“), като нещо ново и перспективно като знание, но определено съм имала и личен подтик, макар и тогава да не го осъзнавах. Всъщност нещо ме човъркаше с тази „наша“ еманципация на жените, която беше издигната в култ при социализма. Бях ходила на един международен форум в Анкара в началото на 90-те, на който имаше голяма турска делегация от жени-адвокати и правозащитници, които говореха изключително смело за нарушените женски и граждански права. У нас не бях виждала жени публично да защитават с такова достойнство и плам позициите си.

Освен това, в чисто личностен план, се опитвах да си отговоря доколко съм (и мога да бъда) еманципирана, като се сравнявах с жените от моето поколение и с това на моята майка. Имах усещането, че животът ми дотогава се движеше „в калъп“, следвайки някакви външни правила (а защо не и директиви, които учехме като наставления за живот). Така че обучението ми в Англия беше не само академично, но и личностно пробуждане – в истинския смисъл на това, което във феминизма се нарича „consciousness raising” [„повишаване на съзнателността“, бел. С.Е.].

Когато се захвана с джендър проблематиката, имаше ли вече други на терена в България?

През 90-те години започнаха да никнат неправителствени организации, сред които и женски организации. Аз станах член на Българска Асоциация на Университетските Жени (БАУЖ), която беше приемник на такава организация, съществувала от началото на 20-те години в Софийския университет и след това закрита в края на 40-те години. Обединяваше ни общата идея като университетски преподаватели и изследователи да разработим курсове в различни сфери на джендър изследванията в нашите университети, да направим библиотека с феминистка литература, да преведем важни текстове, проекти и пр. Бяхме от различни дисциплини – историци, социолози, филолози, икономисти, философи, но най-вече доминираха филолозите от американистика и английска филология. Това беше донякъде логично, тъй като английският език беше не просто езика на феминизма, но до голяма степен и културната среда, чрез която феминисткото знание можеше да навлезе в България.

Кои са специалистите в България, с които си водила интелектуален диалог на джендър теми през годините? А извън България?

В България това беше, както казах по-горе, БАУЖ, освен това колеги, изкушени от феминистки изследвания сред социолозите, а също и сред историците, филолозите. Правехме изследвания. Едно от първите, още в началото на 90-те, беше за „стъкления таван“ при жените – силно ограниченото им присъствие на високите етажи на управление в бизнеса, по-късно за половите неравенства в заплащането и др. В началото на 2000-те се интересувах и от сапунените сериали и женската популярна култура. Обобщих изследването в статия, публикувана в американско списание.

Продължително време бях изкушена – и още съм – от темата за бездетството и безплодието в българското общество, мандата на майчинството като част от нормата за реализацията на жената в нашето общество и асистираните репродуктивни технологии.

Участвала съм в международни форуми, школи, конференции с феминистка и джендър насоченост най-вече през 90-те и първото десетилетие на 21 в., но не бих казала, че диалогът се е поддържал с еднаква сила и постъпателност. У нас, в академичните среди, е имало отделни прояви, но далеч не и трайно създадена общност и традиции за научно общуване по тези теми.

По твои наблюдения, какво е развитието на джендър изследванията в България от 90-те години досега?

90-те години бяха години на оптимизъм и надежди, че нещата могат да се променят, стига да има силна воля. Така беше и с оптимистичната идея, че джендър дисциплините бързо ще се внедрят в академичното статукво. Аз самата почнах да водя курс по „Социология на пола“ в Югозападен университет (ЮЗУ). В началото на първото десетилетие на 21 в. се създаде и магистърска програма по Социални изследвания на пола в СУ (аз подготвих и апробирах такава програма в НБУ, но тя за съжаление не тръгна), по-късно тръгна магистърска програма История на жените и половете пак в СУ. Водеха се отделни академични курсове, появиха се изследвания в джендър перспективата, преведоха се доста основни книги по феминистика – Бовоар, Бълтлър, Бенабиб, Иригаре, Кръстева, Седжуик и много други.

Но докато на Запад феминисткото знание се натрупваше като част от постмодернитските идеи, както и успоредно със феминизма като социално движение, като част от студентските протести и срещу неоколониализма, у нас то се приемаше като чужда култура, привнесена отвън (от Запад). Правозащитният потенциал на феминизма някак си остана встрани от това, което основно вълнуваше българите след 1990 г.

И то е разбираемо, защото феминизмът означава либерализъм, а последният никога не е имал солидна почва у нас. Затова академичните ни занимания с джендър теми се оказаха изолирани у нас, повече намирахме общ език навън, по конференции и уъркшопи, където участвахме и ни обръщаха внимание като представящи източно-европейския феминизъм.

Разбира се, за последните 30 години нарастна чувствителността в обществото към женските и мъжките теми, например темата за домашното насилие и насилието спрямо жени въобще отсъстваше в публичното пространство в началото на 90-те. Но днес виждаме как една част от обществото се е събудила, а другата е станала още по-агресивна в отхвърлянето на тази тема. А пък през последното десетилетие с възхода на националистично-популистките и консервативните сили в глобален план негативизмът срещу феминизма и джендър изследванията е в своя пик. Но това, от друга страна, си има и положително значение, защото консолидира про-феминистки настроените хора – виждаме влиянието на #metoo и други мащабни протестни прояви в защита на репродуктивни права, срещу насилие и пр.

Аз мисля, че джендър изследванията ще имат нов тласък на развитие, защото мизогинията продължава да съществува в прикрити форми днес – не само да показваш омраза към жената (другия), но да не отстъпваш от желанието да властваш и обсебваш.

Като професионалистка в тази област, какво смяташ за създалата се истерия около понятието „джендър“, кулминирала в решението на Конституционния съд относно Конвенцията на съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие?

Глобалното дясно има превес над либералите, които са в криза. Десните отразяват страховете на хората и са срещу глобалните либерални елити, които доведоха до увеличаване на неравенствата между хората в страните. Милениълите – поколенията, родени след 1980 г. – са уязвими в своите житейски планове и една част склонни да приемат манипулациите за истини. Глобализмът дава много нови шансове на младите поколения – пътуване, възможност за работа каквато търсиш, разнообразие, но и отнема много – чувството на принадлежност към общност, страна, близки, това което се нарича локално. Именно тук националистите печелят, защото експлоатират това чувство на принадлежност и се опитват да му намерят заместители.

При нас – за разлика от някои други страни – в хòра на противниците на ИК се включиха и десни, и леви, и църквата – макар че нейният глас никога не е бил водещ. Най-вече националистите водиха хòра срещу джендър заплахата. Но левите са учудващо на консервативни, дори подчертано анти-джендър позиции, след като сега се обединяват да излъчват европейски кандидати за изборите само среди онези, които са срещу ИК.

Феминизмът е по принцип ляво движение, затова е симптоматично чии права в крайна сметка защитава една – обявила се за лява – социалистическа кауза. Защото тук именно проличава „генетичното“ единение между леви и националисти, колкото и да се мъчат да се разграничат едни от други…

Или може би това, което ги сближава, е общият враг – в случая изобретените от тях плашила – „Джендър/и“, „Джендър идеология“ и пр.

Решението на Конституционния съд е определено политическо решение, макар и защитено от независими съдии, които отхвърлят „джендъра“, защото отварял врата за „предефинирането на пола“. А в същото време съдебната практика от последното десетилетие показва, че съдиите у нас дават положителен ход на дела за смяна на пола в случаи, когато има разминаване между психологическия и социалния пол на един човек с неговия биологически пол по рождение.

Смяташ ли, че днес в България има цензура върху понятието „джендър“? А автоцензура?

След миналогодишните истерии около ИК може и да има, но според мен ефектът по-скоро бе да превърнат понятието „джендър“ в нищо неозначаващо. А що се отнася до автоцензурата, тя е по-страшна, защото не всеки я осъзнава, а този/тази, който/която я осъзнава, не винаги намира сили в себе си да се освобождава…

В края на 90-те, когато станах твоя асистентка в катедра „Социология“ на ЮЗУ, бях с доста по-различни възгледи и ценности от сега. Двайсет години по-късно разбиранията ми, свързани с джендър проблематиката, са много близки до твоите. Затова за мен е много важно мнението ти – виждаш ли смисъл в сайт като Genderland? И какъв?

Да, както казах вече, да се занимаваш с джендър проблематика, изисква личностно отношение, преосмисляне на собствения житейски опит. Когато в края на 90-те водих курса по Социология на пола, той просто се възприемаше като екзотика, нямаше среда, с малки изключения. Темите за женското и мъжкото са вечни теми, но тяхното обговаряне минава през светоусещането на всяко ново поколение. През 90-те ние, които бяхме тогава 30-40-годишни, се съпротивлявахме срещу идеала за еманципация на нашите майки от соц времето, докато днес поколенията на милениълите, на нашите дъщери, имат други житейски безпокойства.

Ако Genderland стане място за смислено общуване по джендър теми, разбира се, че има смисъл от такъв сайт. Общуването е един от най-големите дефицити на съвременните хора, даже бих казала, че има страх от общуването. Разбира се, в социалните мрежи има различни групи по интереси, аз лично съм в една такава група за феминистки разговори.

Аз мисля, че сайтът ще си намери аудитория, особено сред младите и тези, които живеят извън България. Зависи и как се поднасят темите – драматично, иронично, или драматико-иронично… Аз лично клоня към един балансиран тон на разговор, без радикални залитания, защото смятам, че крайните позиции разделят, а не сближават хората. Темата за насилието спрямо жени е злободневна тема, но това не значи, че няма насилие спрямо мъже, за което също може да се говори, например булингът [тормозът, бел. С.Е.] в училище засяга и момичета, и момчета; също както има хомофобия, така има и отхвърляне на важащи за всички норми под предтекста за ощетяване правата на малцинствата и пр. Тоест колективните права са една много чувствителна тема…, както е хлъзгав теренът на справедливостта. И затова представяните позиции не трябва да бъдат крайни.

Лично ти какво би искала да четеш в Genderland?

Ето сега например много нашумя в западните медии темата за „токсичната мъжественост“ – да потискаш емоциите си, да бъдеш на всяка цена конкурентен, да бъдеш агресивен – след като Американската психологическа асоциация излезе със становище за нейните негативни следствия спрямо психичното здраве на мъжете. „Жилет“ публикува в този дух реклама, оспорваща максимата на мъжко възпитание „момчетата трябва да бъдат момчета“.

Част от тази токсична мъжественост е мизогинията – омразата към жената, но по-скоро към женското като начин на поведение, женското, разбирано като оръдие за унижение за един „истински“ мъж. Срещу това скочи примерно известният философ Славой Жижек.

Но не трябва да се отрича, че жените също могат да използват начини за унижение и злепоставяне с оглед на извличане на ползи от своята „слабост“. И не само спрямо мъжете, но и спрямо други жени. Омразата в някои феминистки среди е начин на съществуване. Затова феминизмът трябва да се развива не като война между мъжете и жените, а като преодоляване на властовите амбиции за доминация на единия пол над другия и като признаване на различния от нас. Ето такива пресечни мнения да се представят…

Рецензии за филми, книги с феминистка или джендър тематика. Ето например, известната неаполитанска тетралогия на Елена Феранте – ами тя е феминистка писателка, макар че тя самата не се определя като такава (може би за да се разграничи от англосаксонския тип феминизъм). Западът лудна по нея, докато при нас все пак публикуваха първите три тома и показаха филма „Треска за Феранте“, но треска май няма…

Какво още би добавила, за което не съм те попитала?

Чакам с интерес Genderland и неговото прохождане. Ти си мислещ и пишещ човек, доказан правозащитник, със заявени граждански позиции – освен да ти пожелая здраве и да поддържаш оптимизма си в това, че думите променят хората.

Заглавна снимка: © Светла Енчева.

Етикети
Светла Енчева
Светла Енчева

Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“.

  • 1
Следваща публикация

Може да харесате също

1 Comment