By 
В статията за цисджендър нормативността от речника на Джендърландия се споменава, че често пъти тя не е осъзнато трансфобска. Което обаче не означава, че на практика не е. Един скорошен случай е хубав пример, с който да се покаже какво точно се има предвид с това.
Наскоро канадският актьор Елиът Пейдж, известен до този момент като актрисата Елън Пейдж, се разкри като транс. Още в началото на изявлението си Пейдж уточни, че вече се казва Елиът и родът, към който другите следва да се обръщат към него, е мъжки.
В западните медии новината като цяло беше отразена, като за Пейдж се говори в мъжки род и се използва името Елиът. А как постъпиха българските медии? Ето екранен кадър на първите заглавия по темата, които Google показва:
В почти всички публикации става дума за „актрисата“ и за Пейдж се говори в женски род. Изключение е сайтът Ladyzone, където заглавието и подзаглавието са коректни. Самата статия обаче е в противоречие с тях – в нея се използва женски род и вече бившето име на Пейдж. В публикацията на EVA пък цари пълно объркване в използването на родовете – очевидно има добро желание, но не и знание и опит в писане по такива теми.
Дори авторитетно издание като Дневник представя новината, говорейки за Пейдж в женски род и използвайки името Елън. Въпреки че в последния абзац на статията се демонстрират известни познания по темата за транс хората, които при това изглеждат добронамерено поднесени.
Тематични ЛГБТИ сайтове като HUGE.bg и OUT.bg, както може да се очаква, представят информацията с полагаемото се уважение към джендър идентичността на Елиът Пейдж.
Защо българските медии преобладаващо отразяват новината без зачитане на джендър идентичността на Елиът Пейдж?
Нека се опитаме да „влезем в обувките“ на една българска редакция. Кое е най-важно от редакционна гледна точка? Новината да е ясно поднесена, разбира се. Аудиторията не знае кой е Елиът Пейдж, но знае Елън Пейдж. И понеже досега за Пейдж се е говорело като за жена, естествено е да се използва женски род. Тук думата „естествено“ е от значение – много е вероятно в повечето редакции изобщо да не са се замислили кой е „правилният“ род, който да употребяват.
Съзнателно трансфобско ли е това отношение? Като изключим някои кафявожълти медии – не. Обидно ли обаче е то към Пейдж и към транс хората в България? Да, обидно е. Защото е демонстрация как цисджендър нормативността не зачита правото на самоидентификация на транс хората. С други думи – демонстрира се, че начинът, по който мнозинството възприема едно малцинство, е по-важно от начина, по който самото малцинство иска да бъде възприемано.
Строго погледнато, няма принципна разлика между наричането на ромите „цигани“ и говоренето за Пейдж в женски род. Ала докато за използването на „цигани“ от етнически българи няма оправдание – то е очевидна дискриминация, зачитането на джендър идентичността на транс хората е далеч не толкова популярна тема в общественото пространство. У нас има неколцина транс активисти, които са давали интервюта в медиите.
Но за колко публични транс личности в България можете да се сетите – в културата, изкуството, науката, политиката и пр.?
Ако на читателите на Джендърлания е трудно да се сетят за такива хора, какво остава за неизкушените от подобни теми?
Най-лесно можем да си спомним за транс хора в сферата на лайфстайла. В последно време нашумя името на транссексуалната плеймейтка Симона Галинова. За нея на медиите е по-лесно да говорят в женски род поради факта, че тя е извършила оперативна промяна на пола си. Освен това не е известна отпреди прехода си от мъжки към женски пол. Докато хора като Елиът Пейдж, които имат външните белези на пола, с който са се родили, но джендър идентичността им не отговаря на тях, е по-трудно да се възприемат в страни като България, където няма особена видимост на транс хората.
У нас масово не се прави разлика дори между сексуална ориентация и джендър идентичност. На фона на общата безпросветност, подсилвана от хомофобски и трансфобски кампании и от решението на Конституционния съд по повод на Истанбулската конвенция, некоректното представяне на Елиът Пейдж е обяснимо. Изключение от безпросветността е малкият „балон“ на ЛГБТИ активистите, както и отчасти самите ЛГБТИ хора (отчасти, защото немалко от тях възприемат гледната точка за себе си на хетеронормативното и цисджендър нормативното мнозинство).
ЛГБТИ активистите не може да очакват, че просто ще кажат кои са правилните понятия и местоимения и медиите и обществото ще се съобразят с тях. Тоест може да очакват, но ще останат разочаровани. Защото казването не е достатъчно. За признаването на правата на една дискриминирана група са нужни борба и публичност. В страните, в които за Елиът Пейдж се говори коректно, има достатъчно примери за публични транс личности – актьори, журналисти, политици, учени и какви ли не. Те достатъчно ясно заявяват как държат да се обръщат към тях.
Така трябва да бъде и в България. Ако не си общувал с транс човек и ако този човек не ти е обяснил как се възприема и как да се обръщаш към него, трудно можеш да се научиш, ако обществото е силно цисджендър нормативно. Ето защо е необходимо повече транс и небинарни хора да излязат на светло. С ясното съзнание, че ще срещнат много неразбиране и омраза. И че промяната няма да се случи за един ден. Възможно е и за едно поколение да не се случи. Но без видимост и борба няма да се случи изобщо.
(Снимка: CC BY-SA Tamara Drewe 22, Flickr, обработка – Светла Енчева.)
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
By 
