By 
В разстояние на няколко дни се случиха събития, които никак не са добри за човешките права. Върховният съд в САЩ отмени конституционната защита на абортите, просъществувала близо половин век – от 1973 до 2022 г. Този акт може да има въздействие и в Европа, съответно и в България. В ЛГБТИ клуб в Осло бяха убити двама души, а ранените са повече от 20. У нас пък Боян Станков, самонарекъл се Расате, се отърва само с глоба на първа инстанция за погрома над Rainbow Hub, и беше оправдан по обвинението, че е ударил активистка. Съдът е отхвърлил всички доказателствени искания на защитата на активистите, но е приел всички, представени от тази на ултранационалиста.
В случая с премахването на правото на аборт става дума за правата на жените, а не за „защита на живота“. Ако противниците на абортите бяха също толкова активни в опитите си да предотвратят убийствата на вече родени хора, достъпът до оръжие в САЩ отдавна щеше да е ограничен.
„Ако тези стени можеха да говорят“ (If These Walls Could Talk) е американски филм от 1996 г., който тематизира абортите (да не се бърка с „Ако тези стени можеха да говорят 2“ от 2000 г., който е изграден по същия модел, но разказва за лесбийки от различни поколения). Цели седем години трябват на Деми Мур, която го продуцира, да намери телевизия в лицето на HBO, съгласна да го излъчи – в края на 80-те и началото на 90-те абортът продължава да е тема табу за множество телевизионни канали.
Филмът е съставен от три новели – историите на три жени, живеещи в една и съща къща, но в интервали от 22 години (тоест едно поколение):
През 1952 г. млада вдовица (изиграна от Деми Мур) забременява от брата на покойния си мъж. Понеже това се смята за позор за семейството, прави аборт. Нелегален, защото няма пари да стигне до място, където процедурата не е забранена. И умира от загуба на кръв.
През 1974 г. жените в САЩ вече имат право на аборт. Майка на четири деца, на възраст около 40 години (в ролята – Сиси Спейсик) разбира, че е бременна за пети път. А най-сетне е сбъднала дългогодишната си мечта отново да се върне към колежа. След вътрешна борба решава да задържи детето. Но важното е, че има избор как да постъпи.
Историята от 1996 г. е за студентка (изиграна от Ан Хеш), забременяла от свой женен преподавател, който ѝ дава пари да направи аборт. Пропагандата на противниците на аборта е много силна, те организират протести и нападат клиники. Студентката се подлага на аборт, но лекарката, която го извършва (в ролята – певицата Шер) е убита от противник на абортите непосредствено след края на процедурата.
Филмът показва тенденция, взела надмощие четвърт век по-късно с премахването на правото на аборт. И ни напомня, както и събитията от последните дни, че човешките права не са даденост. А признаването и им не се развиват задължително само „напред и нагоре“. Може да последва и регрес; освен това винаги има хора, които са против други хора да имат достъп до определени права.
В България на този етап няма пряка опасност от ограничаване на правото на аборт. Това обаче не означава, че подобно развитие не е възможно, ако на власт дойдат поредните националисти. В същото време престъпленията по хомофобски и трансфобски подбуди не са криминализирани в Наказателния кодекс, поради което и съдът остава сляп за тежестта на извършеното от Боян Станков и водената от него „дружинка“.
Затова тази вечер в София се провежда протест под мотото „Не на омразата“, на който за пореден път се отправя искането престъпленията по хомофобски и трансфобски подбуди да влязат в НК. Въпреки че в настоящата политическа ситуация този въпрос за кой ли път „не е на дневен ред“. Ала ако хората протестираха само в „подходящи“ моменти, едва ли щяхме да имаме много от правата, които днес смятаме за даденост.
(Заглавна снимка: плакат от филма „Ако тези стени можеха да говорят“)
Светла Енчева професионално се занимава с журналистика и социология, за душата посвирва малко и на бас, изкушена е и от фотографията. Списва „Неуютен блог“. Редовна авторка в „Тоест“.
By 
By 
